Поредици на nevsmile

Седемте законни гряха: III. Апатия

Апатия. Момиче с чадър, само в тълпата.
Снимка: © Oleg Oprisco
Аватар за nevsmile
Автор: nevsmile

Ана си тръгна, но животът с нея ме промени безвъзвратно. Вече вървях по улицата с наведена глава. Притеснявах се, че предишните ми прегрешения са ме белязали в очите на другите. Очите ми, тялото ми, душата ми – в тях се четеше цялата болка на света. Изглеждах уязвима, но не исках да се затварям вкъщи. Трябваше да излизам, защото в себе си не откривах вдъхновение. Нуждаех се от нещо ново, от окуражителна дума, прегръдка, загриженост…Хората, с които се разминавах обаче, не проявяваха желание да ме погледнат втори път.

Преди това не би ме притеснило. Интересувах се само от невъзможните си копнежи. Уви, с Невъзможност и Ана си отидоха целите и стремежите ми. Оставаше ми само да се движа се без посока в лабиринта на живота си, надявайки се да срещна някъде утеха. На този етап това беше всичко, за което имах сили. А утеха нямаше. Околните бяха твърде жестоки.

Внезапно установих, че третата сестра от семейство Копнеж върви до мен и се подсмихва. Попитах я къде е смешното на цялата ситуация.

– Странни същества сте вие, хората. Слепи и глухи сте за онова, което не ви засяга – отвърна ми Тя.

Ясно беше, че на никого не му пука за моите страдания, но не ми стана приятно да го чуя.  Освен това Тя обиждаше целия човешкия род. Имаше и добри и проницателни хора, нали така? Все някога някой ще забележи, че имам нужда от помощ. Бях забола очи в паважа, но надигнах глава, за да я удостоя с гневен поглед.

Вниманието ми обаче бе привлечено от минувачите, които ме подминаваха; някои крачеха сами с невиждащи, тъжни очи. Други се движеха на тълпи, смееха се и бъбреха, но напуканите им в усмивка устни бяха като стара фасада на сграда, която заплашва всеки момент да рухне под натиска на времето. Трети се оглеждаха във витрините, търсейки наслада в собственото си отражение. Имаше и четвърти вид – неразчитаеми непознати, които като вятъра профучаваха по пътя си, бързащи да стигнат някъде – навсякъде другаде – освен на тази улица в този град.
Възрастни, гледащи с поглед, видял всичко на света. Млади, чиито внимателно изградени изражения подсказваха, че те са над нещата. Лица на безразличие, лица на уморени хора, лица на вглъбени в себе си личности. И всеки мислеше за нещо различно, а  хората около него, хората по улицата, останалите случайни персонажи в живота, бяха просто фон. Досега не бях осъзнавала до каква степен човекът притежава склонносттта да има очи само за собствените си радости и неволи.

Май се оказа, че съм очаквала помощ от индивиди, които по принцип не забелязвах, и за които изобщо не ми беше пукало до днес.  Те бяха фон за мен – аз бях фон за тях. Апатията е взаимен грях. Апатията…

Апатия – третата сестра.

– Сега разбираш ли защо се смея? – каза проклетата кучка, преди отново да сведе главата ми към земята с леко движение на ръката си.

За автора

Аватар за nevsmile

nevsmile

Маркетинг специалист по професия, индивидуалист по душа. Обича да търси скритите перли в инди културата. В iPod-a й ще откриеш поне 1431 песни, за които изобщо не си чувал/а. Харесва и се увлича по хипстър стила, но очилата й са си съвсем истински. Пише кратки разкази, води си хаотичен дневник и мечтае да издаде роман.
Създател и главен редактор на сайта IndieBeaver.com

Коментирай

17 − 17 =